Пролетта навън...
Грее в стъклото на прозореца но и душата ми, топли стаята и ме зарежда с енергия, озвучава с птичи песни ежедневието ми, наситено от шумния от трафик булевард...
И зюмбюл в саксийката на бюрото...Нищо, че съм все на работа...Тя е все при мен...Търся я и я намирам...
Защото искам всяко мое сетиво да я усети, да я посрещне, да й се порадва и да я милва...
Тази така копняна пролет...

Натрупана умора...Толкова много натрупана...
Че сякаш съм опиянена...
Странно усещане...Будувам, а съм изнемощена...И пак странно, но сякаш имам сили...И тялото свиква да не спи и да не почива...
Колко адаптивно и издръжливо може да бъде човешкото ни тяло...? Не е истина...

А пък днес

ходих да кръводарявам.
Баба имаше нужда от мен, за операцията й вдругиден...
Върнаха ме.
Заради скоро направената Татуировка...
Гадно ми стана, макар че ще намеря някой да ме замести и да подкрепя баба...
И странно ми стана, че моята Пеперуда днес ме приземи, почувствах се твърде ниско и низко, вместо очакваният полет...

Ефектът на Кулата от Домино...
Пада една плочка...А след нея една след друга, последващите й...
И не виждаш края...
А само натрупването...
На падналите плочки...
След толкова градеж...

Сещам се за Ницше и Че ако не ме убива, "нещото" ме прави по-силна...
...
Но...ако не ме убива, но постоянно се повтаря...
Изглежда сякаш, привиквам към болката...И започвам да живея с нея като част от мен...
Дори изглежда мазохистично...
Пфф...