Кари за Тузара:

Замислих се...

Дали не бях  привързана...

Към Изтънчената болка, че желая някой толкова недостижим...

Този епизод ме жегна адски много...

Великден, е велик, защото е символ на възкръсване, на чудо.
Красив празник е, по принцип. И семеен. И пълен с хора, общуване, споделеност.
Тази година беше много различен.
Беше сив. Мрачен, ДЪждовен. Самотен.
Но беше и приятно тих.
Бях и осъзнато силна, борбена, и постигнах  усещане за ОК, с цялата му неспецифичност и самотност...


Да си намериш усещане за спокойствие и да не се сдухваш на  най-големите празници си е повод за гордост, ефект на малко, малко, но безценно лично чудо, всъщност...

тялото

Прегръщам разочарованието, тъгата, болката...
Боря се с гнева и склонността за самосъжаление и усещане за непълноценност.
Опитвам се  да го трансформирам във физическа енергия.
Колко  тичане, набиране, преси ли направих тези дни?...
Умът е малко по-ясен.
Сърцето по-малко , сякаш боли докато е толкова свито,
Дишането е малко по-малко накъсано.
Стресът няма как да стои на 100 % в мен, няма как... Нали?
А тялото ми...
Последно мисля за него...
То сякаш  крещи от изнемога...
Тотално изтощено и обезсилено...

ps.
Хубаво е, във всяка драма и проблем  виждам нещо добро...
Радвам се, че свалям, а не качвам тегло, в такива моменти , защото вече щеше да е катастрофично положението...

Още една.
Кървава сълза.
Потекла от сърцето ми...

В такива моменти винаги се сещам за Букай, който пита:
Ако не те обичат, Защо страдаш, сякаш любовта им си изгубил?

Господи, колко е прав, Букай!
И мамка му, въпреки това...Боли!