Не за първи път я срещнах случайно.
Но за първи път бях решена, че искам да спра и да поговорим за минутка, не да избягам от възможна среща.Бяха минали цели 5 месеца, от както се разделихме...
Този 2 минутен разговор беше важен.
И не беше толкова страшен, по дяволите!
И защо се разплаках?
И тогава, и сега, час по-късно, защо плача, мамка му?
Нещо съм натрупала...И нещо ми е тежало...
Дано след този човешки и позитивен разговор, да успея да продължа по-спокойно напред.
И сърцето да ми е по-малко свито, гузно, притеснено, уплашено,  загрижено...

Мамка му, как само се разплаках...?

Тези дни пътувам.
Много.
Наваксвам 5 месеца застой.
Наваксвам месеци осамотеност и уединеност.
Оборвам  мисля успешно,  лични тегави мисли и притеснения...
Както пишеше в онази мъдра мисъл въртяща се в мрежата:
"Ако нещо не ти е наред- мръдни, раздвижи се-не си дърво!"
Ок- така е, не съм ...

Видове усмивка...

Пътувахме.
Не шофирах. Возих се. На задната седалка.
Наслаждавах се на пътя...На разговорите, на възможността да бъда просто пътник.
Когато видях в огледалото специфична усмивка. От сърце, истинска,шумна, рядко случваща се.  Разтопи ме за миг. И адски силно ме жегна.
Не се усмихна заради мен.
Аз май не бях способна да създам точно тази усмивка...Колкото и да съм искала...
Когато ти е трудно да продължиш, заради себе си, защото твърде много харесваш човека.
Тогава причината  е Той да бъде щастлив, истински, както ти не можеш да го направиш-!
Тогава си даваш сметка, че това е твоят избор- да го оставиш, да намери този, който ще му дава тази усмивка...

Безсилие, което дразни.
Адски много.

Нито за пръв път, нито за последен ще го изпитам , предполагам...